Какъв роман е „Ноев ковчег“ на Йордан Радичков?

Най-важното в този урок:

  • Какъв роман е „Ноев ковчег“
  • Най-съществени особености на Радичковия творчески стил
  • Образността в „Ноев ковчег“
  • Ефектът на излъганото очакване
  • Героите и сюжетът
  • Радичковият Ноев ковчег и библейският сюжет
  • Тъмният трюм на смъртта и паметта
  • Героят повествовател
  • Ноевият ковчег като образ на човешкото възприемане на света
  • Памет и междутекстовост
  • Обобщение
Ноевият ковчег, стенопис в църквата „Сан Маурицио“ в Милано

Какъв роман е „Ноев ковчег“?

Творбите на Радичков трудно могат да бъдат класифицирани в съответствие с класическите епически жанрови форми. Типичен пример в това отношение е и „Ноев ковчег“. В книгата категорично липсва единно епическо повествование с ясно преплитащи се сюжетни линии, последователно развиващи се събития и характери на герои. Възприемането на „Ноев ковчег“ именно като роман би могло да се случи единствено ако го виждаме не в световната и българската традиция на класическия реалистичен роман, а в традицията на романа на модернизма от 20. век, свързан с писатели като Марсел Пруст, Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Томас Ман, Владимир Набоков и много други. Романът на модернизма не се стреми към конструирането на свързана епическа картина на света и хората в него, а напротив – към фрагментаризирането на света, от чиято цялост са останали само детайли, отломки. Той въвежда изцяло нови експериментални повествователни форми и се съсредоточава не върху събитията в реалността, а върху събитията в човешкото съзнание. В тази светлина „Ноев ковчег“ на Йордан Радичков безспорно е роман. Но тъй като в българската литература до последните десетилетия на 20. век липсва ясно изразена линия на модернистичния роман, определението „роман“ в първото издание се чете като предизвикателство към българската традиция, чиито образци са „Под игото“ на Вазов, „Железният светилник“ на Талев и „Тютюн“ на Димитър Димов, на които „Ноев ковчег“ никак не прилича.

Какъв роман е „Ноев ковчег“?

Предизвикателството на Радичков е дори по-голямо, отколкото изглежда на пръв поглед. Първоначалното намерение на автора е било в „Ноев ковчег“ да бъде включена и цялата пиеса „Образ и подобие“ (1986), издадена две години преди „Ноев ковчег“ и тълкувана още тогава като остра сатира на тоталитарната власт. Преди падането на политическия режим през 1989 г. това нейно включване не е било препоръчително, затова Радичков изпълнява намерението си по-късно и прибавя пиесата в съдържанието на „Ноев ковчег“ при второто му издание през 1992 г. Същевременно обаче публикува части от „Ноев ковчег“ в други издания, в които отделната романова част или е изцяло самостоятелна, или е част от сборник с разкази. Така жанровото объркване се увеличава и от това, че в заявката за „роман“ са намесени и драматургичен текст, и жанровият образ на разказа.
В „Космическият удавник, или въведение към Ноевия ковчег“ Йордан Радичков вади наяве това напълно осъзнато предизвикателство: „…разбирам, че написаното по-нататък ще страда откъм чистота на жанра. Залъгвам се с надеждата, че недостатъкът може лека-полека да се превърне в предимство. Ще имам грижата да събирам само части от живот, макар и тези части да са бедни. Но нали са части все пак от цялото…“.
Корица на първото издание на „Ноев ковчег“

Най-съществени особености на Радичковия творчески стил

Най-съществената особеност на изградения от Радичков свят е заличаването на границите между реалистично и измислено, между човека и останалите неща в света, обективно възприемани като неживи, неодушевени или въображаеми. Често в творбите на писателя равноправно съществуват и си взаимодействат художествени персонажи, сред които има хора, митични и модерно-фантазни същества и предмети. Художествената реалност пък съчетава в един общ повествователен поток обичайни събития, подобни на тези, които съпътстват действителния живот на хората, и невероятни, нереални случки или действия, наподобяващи ритуални обредни тайнства. Това създава впечатление, че писателят сякаш преобръща традиционния човешки космос и по този начин поставя под съмнение ценности, които традиционно се приемат като устойчиви във времето. Своите образи Радичков често черпи както от езическото наследство и от фолклора, така и от различни митологични и библейски извори. Тези образи писателят включва в една обща система заедно с образи, заимствани от съвременни източници ‒ научни, литературни, медийни. Писателят така споява образите от различни извори, че ги превръща в художествено цяло, подчинено на единна логика. Така например в „Ноев ковчег“ в обща образна система функционират повествователят, космическият удавник, небесният пришълец, Господ, дяволът, къпещите се селянки, свинарят Ико, хлебарките, сивият вълк, черното куче, мъртвите приятели на повествователя и т.н.
Плакат за постановката в Сатиричния театър на „Януари“ от Радичков

Образността в „Ноев ковчег“

В „Ноев ковчег“ изненадващо се пресичат различни предметни области, вследствие на което изказът се изпъстря с множество оригинални метафорични изрази. Така например животът косвено е уподобен на хляб, на „сухоежбина“ ‒ той оставя трохи, които повествователят се чувства длъжен да събира и да пренася през времето; хората са представени като корабостроители, които строят корабите на своя живот, и затова светът прилича на „огромна корабостроителница“; натрапчивите мисли са „черни врани“, които „нито гнездят, нито отлитат“; речните камъни пладнуват в „мъртвите каменни пладнища“ и не могат да бъдат различени от пладнуващите в каменното корито на реката истински овце и т.н., и т.н.
Образността в творбите на Йордан Радичков се дължи не само на ярките, живи метафори, но и на оригиналните сравнения, използвани от писателя. Така например пастирът Ико се носи „като летен призрак из сухото речно корито“, износвайки дрехите на умрелите; небето в жаркия летен ден е избеляло и е станало „като окото на слепец“, от което изпада сам Господ-Бог; Къкринското ханче „постепенно изстива, потънало до колене в сняг, загуглено в сняг, стъклата на малките му прозорци се заскрежават“, сякаш „ослепява бавно и няма да може да вижда нищо повече с побелелите си очи“; гарваните през зимата намират трудно храна, отслабват много и „стават леки като пеперуди“; сокерицата се спуска от дървото и потъва „като камък в снега“; хлебарките, които сноват из трюма на ковчега, са „стари и прегърбени като галапагоски костенурки“ и т.н.

Ефектът на излъганото очакване

Радичков провокира читателя и чрез такова подреждане на персонажите и на събитията, при което се поражда ефектът на излъганото очакване. Така например напълно неочаквано за читателя на „Ноев ковчег“ е предположението на повествователя в началото, че космическият удавник от едноименната първа част е древният Икар. Изненадващо е и това, че трите черни врани от третата глава се оказват всъщност натрапчивите мисли, които непрестанно гнетят хората. Ефектът на излъганото очакване се поражда и в „Небесен пришелец. Жаба. Скитащи кучета“. В тази глава падналият от небето при къпещите се жени Господ най-неочаквано се оказва всъщност дяволът, предрешен като Бог. Забулената в шалове и увита във фусти каракачанка, която селянките удавят, пък се оказва мъж. В „Сивият вълк, черното куче“ читателят е шокиран, когато узнава, че парчето от зелената рокля на бременната лапландка, откъснато от освирепялото куче, малко по-късно се оказва между зъбите на собствения ѝ съпруг. Невероятно е, че в края на тази глава повествователят вижда парчета от собствената си риза между зъбите на своите приятели ловци и сам чувства, че е захапал парче плат. Съвсем необичаен е и развоят на събитията в „Къкринското ханче подир залавянето на българския Апостол“. Свикнали сме, когато говорим за Левски и за неговата саможертва, чрез думите да се движим между полюсите на презрението към предателството и благоговението пред подвига. Радичков обаче избира коренно различна и неочаквана гледна точка към трагичната гибел на Апостола и реакцията на българите след нея.
Къкринското ханче, картина от художника Дечко Тодоров

Героите и сюжетът

В „Ноев ковчег“ който и да е герой изобщо няма устойчив образ, всеки от героите е в процес на непрестанно преобразяване. Да вземем за пример дори само „Небесен пришълец. Жаба. Скитащи кучета“ – една увита в шалове и шаяци каракачанка присяда на брега и гледа къпещите се жени, те я завличат във водата и я удавят, но изплувалият труп е на мустакат мъж; Бог пада в реката, една от къпещите се жени се опитва да го убие, той потъва към дъното, после излиза на друго място на брега, хвърля ризата си, превръща се в дявола – това е истинският му облик, който после се превръща в унил папуняк. Освен в непрестанна трансформация образите се намират и в мрежата на безкрайните Радичкови повторения и изменения в повторенията и ако има сюжет в „Ноев ковчег“, той се основава тъкмо върху тях. Например мотивът „падане от небето и удавяне“ се случва с космическия удавник – Икар и с Бога – дявол, а и дори самият герой повествовател определя себе си като удавник. Лица на хора, правещи нещо около огън, се появяват в „Къкринското ханче подир залавянето на българския апостол“ и по друг начин – в „Щърков сняг“.

Героите и сюжетът

Повтарящите се и изменящи се в повторенията образи, мотиви, тематични линии, ситуации са принципно характерни за цялото Радичково творчество. А що се отнася до „Ноев ковчег“ – тъкмо това поддържа негласно и читателския усет за романов свят. Освен върху преображенията, повторенията, измененията и преплитанията на образи и мотиви, сюжетните връзки в „Ноев ковчег“ се поддържат и от прихващания (невинаги налични, но понякога ясно подчертани) между финала на дадена част и началото на следващата. Във финала на „Небесен пришълец. Жаба. Скитащи кучета“ едно скитащо куче „дълго стоя безмълвно, после наведе ниско главата си и тъй грозно зави, че чак хлебарките в трюма на моя ковчег се размърдаха“, след което започва частта „Хлебарката“.
Понякога се появяват и сюжетни припомняния – например началото на „Щърков сняг“ връща лентата към „Небесен пришълец. Жаба. Скитащи кучета“: „Надявам се четецът да си спомня как дяволът откара каещите се жени да ги вари и пече в катрана и в огньовете на своята адовница (преизподнята)…“. Тези типове сложни свързвания също маркират наличието на единен и дори романов по природата си сюжет, още повече укрепен от самото заглавие „Ноев ковчег“ и от самия библейски сюжет за Ной и ковчега му, който е събрал „всичко живо“, пренесъл е „целия живот“.

Радичковият Ноев ковчег и библейският сюжет

В старозаветната библейска история ковчегът на Ной няма нищо общо с миналото. Напротив, по Божията повеля Ной трябва да пренесе всичко живо към бъдещето. Междутекстовата връзка на библейския текст и романа на Радичков е недвусмислено ясна, но също така е ясно, че старият сюжет е преобърнат в българската книга и е започнал да означава точно обратното. Радичковият Ноев ковчег е „ковчег на паметта“, на скръбното преплитане между живота и смъртта. Библейското и изобщо старинното значение на думата „ковчег“ е просто „сандък“ – и старозаветният Ной всъщност строи огромен сандък, обикновено изобразяван във визуалните изкуства като кораб, в който да се събере всичко живо. А Радичков, наричайки своето творение „малка лодка“, буквализира съвременното значение на думата „ковчег“ – място за смъртта и паметта. Ако библейският Ноев ковчег минава през всемирния потоп, за да опази живота, то Радичковият Ноев ковчег е пълен с удавници. Библейският потоп започва с дъжд, който вали четиридесет дни и четиридесет нощи, но след спирането започва отдръпването на водите. Романът на Радичков започва със страшен дъжд, в който се появява космическият удавник – а във финалната част дъждът отново започва. Този дъжд няма да спре, водите няма да се оттекат, на хоризонта не се виждат земята и бъдещето, в което животът „се е получил“. Заради всичко това романът на Радичков в целостта си може да се чете и като дълбока, трагична ирония към образеца в междутекстовата връзка – библейския разказ за Ной и ковчега му, който е съхранил живота на Земята.
Ноевият ковчег, картина от американския художник Едуард Хикс, 1846 г.

Тъмният трюм на смъртта и паметта

Смъртта е доминиращото събитие в Радичковия „Ноев ковчег“. Мъртви са не само бащата и братът, космическият удавник, който може би е Икар, Апостола Васил Левски, приятелите Емилиян Станев, Григор Вачков и Методи Андонов. Умират също щъркелът, лисицата, скитащите кучета, въшкарчето, мъжът, преоблечен като каракачанка, и т.н. В „Щърков сняг“ дори се появява смъртта, която подхвърля собствената си бедрена кост на една изгладняла глутница вълци, но прибира обратно костта си и не ги нахранва. Във воя на глутницата героят повествовател чува само „О, мащехо моя!“, а самият той постоянно нарича смъртта „благодетелка“. Повечето от хората, животните и птиците в Радичковия Ноев ковчег са едновременно хищници и жертви, убиващи и убивани – те остават в трюма на Ноевия ковчег като „частици живот“ в цялото на смъртта.
Тъмният трюм на Радичковия Ноев ковчег е място на паметта, където животът и смъртта се срещат винаги преплетени помежду си във вид на „отпечатъци от паметта“. „Отпечатък“ е една от най-важните и смислово натоварени думи в романа. „Снежният отпечатък на Апостола“ в изключителен текст като „Къкринското ханче подир залавянето на българския апостол“ е рефрен с различни превъплъщения, които са и различни състояния на паметта. Отпечатъкът е тъкмо това, в което животът и смъртта преплитат следите си, за да останат в трюма на Ноевия ковчег и в паметта. И сигурно неслучайно финалният вопъл на героя повествовател е отправен едновременно и към живота, и към смъртта: „О, мой бедни животецо! О, мащехо моя!“.

Героят повествовател

От гледна точка на начина, по който се проявява повествователят в художествените светове, сътворени от Радичков, творбите на писателя може да се разпределят в две групи. В едната попадат тези, в които разказвачът присъства твърде дискретно, незабележимо, а читателят е провокиран да разгадава смисъла, докато проследява случващото се. В другата група творби, сред които е и „Ноев ковчег“, повествованието се води в 1 л. ед.ч. и повествователят сам е герой, който може да се определи като двойник на самия писател. Всъщност единственият, който отговаря на традиционната представа за литературен герой в „Ноев ковчег“, е героят повествовател. Той удържа едновременно позицията на герой – строител на своя Ноев ковчег, и на обичаен третоличен вездесъщ повествовател, който води нишките на разказването и техните свързвания и прекъсвания в сюжета.
Едновременно с това той е герой на собственото си разказване, неговата аз-форма и непрестанното му самонаблюдение са силен рефрен, който минава през целостта на творбата. Това самонаблюдение е и постоянно обърнато към читателя, който по този начин е въвлечен в един несвършващ диалог: „…ден из ден започна да ме преследва натрапчивата идея и манията, че аз подобно на библейския Ной ще трябва да събера не само мизерията на своя живот, но и цялата мизерия и величественост на този въшкав живот, дето го живеем с вас, мили ми четецо!“; „Мисля, че не само щъркелът, ами ако и моят любезен четец в момента се спре и се ослуша, възможно е той да дочуе как вътре, в машината на живота, нещо шушне“ и т.н.

Ноевият ковчег като образ на човешкото възприемане на света

Романът „Ноев ковчег“ може да се определи и като труден за подреждане пъзел, в който всеки от елементите представя някакъв аспект от света ‒ такъв, какъвто го възприема един впечатлителен и чувствителен човек, който не иска да съди другите, а по-скоро се стреми да проумее логиката на живота. Воден именно от склонността да приеме хората и света такива, каквито са, а не да ги променя, Радичковият повествовател запазва в своя Ноев ковчег онова, което според него трябва да оцелее през времето и да достигне до бъдещето, за да бъде спасен светът, обживян от хората. Показателни за творческите намерения на самия писател са встъпителните думи на неговия повествовател в „Ноев ковчег“: „И тъй, нагърбвам се със задачата да продължа по-нататък, като започна отново да сковавам бедния плавателен съд и лека-полека да пълня трюма му“. Наред с хората и с митологичните и библейските същества Ноевият ковчег на Радичков приютява и много други живи твари. Всички тези същества, които хората обичайно приемат като неодушевени, в художествения свят на Радичков са одухотворени и твърде много напомнят нашите собствени човешки чувства, постъпки и взаимоотношения. Така чрез сложната и многопластова образна система, която гради в своя „Ноев ковчег“, Радичков представя една философска концепция за света, в който човекът е пътешественик, призван да учи, да помни и да съхранява усвоената житейска мъдрост, в основата на която стоят любовта към живота и към хората, но и тъгата, че смъртта е непреодолима.
Снимка: Иван Бакалов

Памет и междутекстовост

Повествованието в Радичковите творби е свързано пряко или косвено с множество други текстове. Мисълта на повествователя често отскача от основната линия на разказването към сюжети, за които се досеща по пътя на асоциацията. Самата идея, че живеейки, човек всъщност строи свой Ноев ковчег, в който съхранява преживяното, хвърля мост между Радичковата книга и един от най-популярните библейски митове. В „Сивият вълк, черното куче“ например подозрението, че дошлото при ловците куче е всъщност преобразен човек, отключва съхранения в паметта на повествователя спомен за двете лапландски легенди, в които е вложен мотивът за превръщането на човека в хищник. В „Щърков сняг“ пък срещата между щъркела и уловената от човека лисица става повод в повествованието да бъде вплетена по радичковски разказаната приказка „Лисицата и щъркелът“, а също и да се припомни историята от „Халифът щърк“ на Вилхелм Хауф. Някъде следите на цитата много приличат на подвеждане, на фалшиви следи, чиято роля е съвсем друга, като например „Както казва апостол Павел, когато тичат по игрището – всички тичат!“ („Космическият удавник…“). Или за щъркелите, които убиват с клюновете си щъркела със счупеното крило, се отнася изречението „Долетяха, убиха и отлетяха“ във финала на „Щърков сняг“, чийто синтаксис е може би дълбоко иронична отпратка към изречението на Юлий Цезар „Дойдох, видях, победих“. В други случаи междутекстовата връзка е ясно разпознаваема, както в „Къкринското ханче подир залавянето на българския апостол“: „Няколко седмици по-късно, когато българският апостол увисва на бесилото край град София, то заснежената земя ще чуе как през зимната виелица гарванът грачи зловещо и грозно“ – цитатът е от Ботевото класическо стихотворение „Обесването на Васил Левски“ („Гарванът грачи грозно, зловещо“). Но това не е просто „отпечатък“ от великата Ботева творба – образът се намира в съвсем друг контекст, цитатът е „огънат“ по контурите на Радичковия художествен свят. И Ботевият гарван вече прилича на пеперуда („Това сравнение изглежда нелепо и смешно и дори може да подразни някого, но уверявам ви, че летящата в сивото небе птица бе много слаба, съвсем лека и летеше почти като пеперуда“).

Обобщение

„Дървото на живота“ в град Берковица, дървопластика, създадена от скулптора Димитър Гоцак и дърворезбаря Чавдар Антов. Посветена е на Йордан Радичков и неговите герои.

Обобщение