До 60-те години на 20. век водещият изследователски подход в науката за литературата е така нареченото „затворено четене“ – тълкуване вътре в рамките на отделната творба, в анализа на нейната структура, герои, изразни средства. От тази гледна точка творбата изглежда единствена и „неповторима“. Но от края на 60-те години на 20. век насам в европейското литературознание (първо във френското) започва една противоположна тенденция – разтваряне на рамките на отделната творба и съзиране на връзките ѝ с други творби. Така изследователи от 60-те и 70-те години започват да виждат литературния текст като възел от отношения между различни текстове, като мрежа от цитати, както го формулира видният френски литературен теоретик Ролан Барт.

Така понятието междутекстовост се налага като основополагащо в литературната наука. То е предложено от Юлия Кръстева – френска литературоведка от български произход. Тя създава термина междутекстовост (на френски – интертекстуалност) в свое изследване от 1967 г. и го свързва с фундаменталното понятие за диалога в културата. Тоест всяко писане е „диалог между различни видове писане: това на писателя, на адресата (или героя) и на съвременния или по-ранен културен контекст“. Понятието диалог е в сърцевината на междутекстовостта. Основният смисъл, вложен в междутекстовия подход, е творбите да се разглеждат не просто като „затворени в себе си“ – в историческия и литературния контекст на съответната национална литература, а като „отворени текстове“, създаващи междутекстови връзки на различно равнище – езиково, тематично, композиционно. При прилагането на междутекстовия подход се вижда не само неповторимостта на литературния шедьовър, но и повторенията, разслоенията, измененията, които той претърпява в рамките на една много широка и променяща се смислова среда, състояща се от много други текстове.

Междутекстовите връзки в литературата съществуват, откакто съществува самата литература. Общите теми, сюжети, образи и цитати свързват в диалог творби от различни национални литератури, епохи и автори. Този диалог се осъществява чрез препратки от текста на една творба към текста на друга. Те са създадени съзнателно от автора, но връзката им, диалогът между творбите протича във възприятието на читателите. Те откриват връзката между художествените текстове според своята литературна и обща култура и според индивидуалните си предпочитания. Понякога самият автор директно заявява връзката си с друг автор от световната литература, защото я смята за важна и престижна.
Ето пример със стихотворението на П. Р. Славейков „Пушкину“ от 1854 г.:

Не бе ми брат, – по муза беше ми познат, но мил ми бе от брат по-много. Но в повечето случаи междутекстовите връзки са по-скрити и анализът започва от съпоставката между текстовете, които участват в диалога – от разпознаването и осмислянето на приликите и разликите между тях; от търсенето и формулирането на новия смисъл и новото познание, което настъпва при тяхното взаимодействие. Читателят е този, който възприема творбата в нейните собствени граници, в протичането на думите ѝ от началото до края на текста – но пак той вижда тези граници като отворени към приликите и разликите на текста с други текстове, към диалога между тях.

Интересен текст за междутекстовостта като търсене на смисъла предлага писателят Хорхе Луис Борхес, който винаги си е представял „рая като библиотека“. Той увековечава старинната пражка библиотека „Клементинум“ в творбата си „Тайното чудо“. Главният герой сънува библиотека, в която библиотекарите търсят Бог в книгите. Един от тях казва: „Бог се намира в една от буквите на една от страниците на една от четиристотинте хиляди книги на „Клементинум“. Баща ми и бащата на моя баща са търсили тази буква; аз самият ослепях, опитвайки се да я намеря“. След това читател подава атлас на главния герой, който го отваря на случайна страница и намира карта на Индия. Докосва една от буквите и намира… Бог.

Междутекстовостта обикновено се осъществява чрез определени речеви похвати. Често срещан такъв похват е например използването на цитати, както и на всяка съдържаща се в текста възможност за препратка към друг текст. Ето някои от тях. Епиграф – текст, който предшества основния текст: изречение, пословица, цитат, и който има предназначението да насочва към основното съдържание на текста, към особеностите на сюжета в него, към характерите на героите и т.н. Например епиграфът на Вазовия разказ „Една българка“: „Аферим, бабо, машаллах!“, е стих от народна песен, чрез който оценката за стореното от баба Илийца прозвучава едновременно като оценка на сеймените от песента, заловили и убили юнака, но изразили възхищението си от неговата сила и смелост пред майка му, и като оценка на автора, избрал точно този откъс за въвеждащо мото на своя разказ. Заглавия цитати – те съвместяват функциите на заглавието и на епиграфа. Такова е например заглавието на книгата на Георги Данаилов „До Чикаго и назад − сто години по-късно“. Алюзия − своеобразен намек, осъществен чрез споменаването на общоизвестен реален факт, историческо събитие, литературно произведение или някакъв епизод от него. Такова е например използването на името на Херострат във фейлетона на Алеко Константинов „Херострат ІІ“, където именно чрез алюзията с унищожителя на храма на Артемида в Ефес Щастливеца изразява антимонархическите си настроения. Реминисценция − отглас в произведението от друго произведение чрез употребата на някаква дума, словосъчетание или изречение. Такъв отглас има например в главата „Представлението“ от „Под игото“, посветена на изиграването на „Многострадалната Геновева“ в Бяла черква.

В следващите електронни уроци ще се срещнете с пет от големите общочовешки теми на българската литература – „Родното и чуждото“, „Миналото и паметта“, „Обществото и властта“, „Животът и смъртта“, „Природата“. Всяка от тях е представена с по три творби от различни автори, принадлежащи към различни времена от живота на българското общество, култура и история. Всяка от творбите съществува и сама по себе си, тъй като едва ли има художествен текст, който да съдържа само една тема, проблем или идея. Затова и всяка от творбите ще бъде разгледана самостоятелно, в своето собствено богатство и значимост. Наред с това ще станат видими и някои от най-ярките междутекстови връзки, които тя съдържа или предполага. Те са заложени „открито“ в големите общочовешки теми. А „мълчаливия“ им диалог ще открием заедно.