Когато листата на дърветата пожълтели и сребърна паяжина оплела клоните, слънчовата майка казала на сина си: – Синко, ще сляза на земята да видя как живеят хората, от какво имат нужда, за да им помогна и да ги зарадвам. Взела слънчовата майка със себе си скъпи дарове и слязла една сутрин на земята. Когато минавала край лозята, чула да се разговарят берачите: – Ех, да е така добро слънцето, да погрее още някой и друг ден, докато оберем гроздето... А по-нататък един старец събирал сухи съчки и си говорел: – Мило златно слънчице, още някой ден погрей над земята, докато си събера дръвца и си закърпя кожуха. Чула го слънчовата майка, дожаляло ѝ за добрия старец. А слънцето било скрито зад облак и сива мъгла излязла над полето. Като дошла в селото, надзърнала през прозорчето в една стая. Една млада майка държала на коленете си болно пеленаче и се молела: – Слънчице, погрей още малко, прати топлите си лъчи в нашата стаичка, болничко е детето ми. Тогава слънчовата майка се върнала у дома си и рекла на слънцето: – Синко, изпратѝ на земята още слънчеви лъчи. Толкова хора чух да повтарят твоето име. Толкова погледи видях, обърнати към тебе. Съжали се, затоплѝ със златните си лъчи земята! Чуй молбата на бедните хора! – Не мога, майко, нищо да направя – отвърнало слънцето. – Догоря и последният ми сноп лъчи. А няма откъде да взема други лъчи до идната пролет.
– Ето моите побелели коси. Запалѝ от тях нов слънчев сноп и изпратѝ слънце на земята. Взело слънцето побелелите коси на своята майка, притиснало ги до гърдите си и те изведнъж станали златни. Изпратило слънцето сноп златни лъчи на земята. Тези последни топли слънчеви лъчи на есента хората нарекли „сиромашко лято“.