Многогласният ХХ век. Наричат го още „векът на новата музика“. Развиват се поезията и изобразителното изкуство. Динамично се сменят стилове, откриват се нови композиционни техники, протичат понякога паралелни или разнородни или дори взаимно отричащи се художествени явления и стилове. В края на XIX век завършва епохата на Романтизма, но още през 70-те години в европейското изкуство възникват нови естетически идеи.
Василий Кандински.
„Дъждовният пейзаж“, 1911 г.
„Дъждовният пейзаж“, 1911 г.
Статуя на Бела Барток в Брюксел, Белгия
Художествената музика открива импулси за развитие и в древните пластове на фолклора, чиито неподправени мелодии и метроритми проникват в творчеството на Бела Барток и Карл Орф, на композиторите от новите европейски и извъневропейски музикални школи – българската (Петко Стайнов, Панчо Владигеров, Любомир Пипков), румънската (Джордже Енеску), американската (Джордж Гершуин), бразилската (Ейтор Вила-Лобос) и много други.
Създават се първите електронни студиа, в които композиторите Пиер Булез, Пиер Шефер, Карлхайнц Щокхаузен, наречени авангардисти (от фр. аvant-garde – преден отряд), експериментират с електронни звуци и инструменти, шумове, звуци от природата.
Студио за звукозапис с ретро аналогово синтезаторно устройство
Модерни млади жени в офис във Вашингтон, 1929 г.
За пръв път водещ фактор в развитието на музикалното изкуство стават младите – някога „аналогови“, сега „дигитални“ поколения. Със своята дързост, любопитство, медийна и технологична грамотност те претворяват дори консуматорската „масова култура“ в креативна индустрия, развиват нови стилове.
През 1874 г. група млади френски художници, сред които Едуар Мане, Клод Моне, Пиер-Огюст Ренoар, Едгар Дега, организират в Париж своята първа самостоятелна изложба.
Клод Моне, нарисуван от Пиер-Огюст Реноар през 1872 г.
Критиката ги нарича „импресионисти“ (от фр. impression – впечатление) по заглавието на картината „Импресия. Изгряващо слънце“ на Клод Моне. Това определение става наименование на ново художествено течение във френското изобразително изкуство.
Клод Моне. „Импресия. Изгряващо слънце“, 1872 г.
Художниците пресъздават своите мимолетни усещания с богата палитра от преливащи цветове. Тематиката на творбите им е разнообразна – портрети на балерини, сцени от бита и шумните парижки улици, величествени катедрали и др. Но истинско откровение за тях са пейзажите. Върху платната им оживяват цветовете на природата, пресъздадени с фини нюанси от сенки и светлосенки.
Клод Моне. „Пейзаж с лилави цветове“
Импресионизмът се развива най-напред в живописта, а след това и в музиката. През втората половина на ХХ век поляризацията на художествените търсения в музикалното изкуство рязко се засилва. Драстичният разрив с класическото наследство се съпровожда с още по-стремително усложняване на музикалния език.
Едгар Дега. „Танцьори“
От 10-те до 40-те години на ХХ век се развива периодът на т.нар. модернизъм (от фр. – modernisme – съвременен). Названието обединява различни художествени тенденции, като експресионизъм и неокласицизъм, родствени единствено в стремежа към обновяване на тематиката и изразните средства в изкуството. Това е времето на композиторите – новаторите Клод Дебюси, Арнолд Шьонберг и Игор Стравински, и на техните последователи – Морис Равел, Албан Берг и Антон Веберн, които откриват широки хоризонти пред следващите ги творчески поколения.
Красивият парк „Гюел“ с цветна мозаечна стена, Барселона, Испания
На композитора Клод Дебюси (1862 – 1918) принадлежи изразът „Музиката е изкуството, което стои най-близо до природата“.
Естетиката на живописния импресионизъм оказва силно влияние върху неговия стил.
Първият образец на оригиналния музикално-импресионистичен стил на Дебюси е оркестровият прелюд „Следобедът на един фавн“ (1894), създаден в творческо съдружие със Стефàн Малармѐ – френски поет модернист. Произведението, вдъхновено от едноименната му поема, e лиричен пейзаж, в който главният герой е фавнът – древноримско горско полубожество, покровител на стадата, полята, горите, пасищата.
Сцена от балета
„Следобедът на един фавн“
„Следобедът на един фавн“
Творбата на японския художник и гравьор Кацушика Хокусай (1760 – 1849) привлича интереса на Клод Дебюси. Той поставя репродукцията ѝ върху титулната страница на партитурата на симфоничната сюита „Морето“.
Хокусай. „Голямата вълна в Канагава“
Важно!
Симфоничната сюита „Морето“ се състои от три самостоятелни части – поредица от музикални пейзажи, които пресъздават различни състояния на водната стихия – спокойна, развълнувана и буреносна. Дебюси ги нарича „симфонични ескизи“.
Епизодите на сюитата „Морето“ са контрастни картини на неподвижното, застинало море, порива на вихъра и сблъсъка на природните сили, и тържествен финал – химн в прослава на природата.
Клод Моне. „Ветьой през лятото“, 1880 г.