Един дървар минавал покрай бодлив храст и чул шумолене. Надникнал в клонака и що да види – едно малко, рунтаво мече се заплело в тръните. Скимти, ръмжи и не може да се измъкне. Дърварят освободил уплашеното мече. Помилвал го по главата и го пуснал да си ходи. А мечката била наблизо. Видяла всичко и отишла право при дърваря. Като я видял, той си глътнал езика от страх, но тя вдигнала нагоре предната си лапа и проговорила с човешки глас: – Не се бой! Нищо няма да ти сторя. Аз видях как помогна на мечето ми. Разбрах, че си добър човек, и реших да се побратимя с теб. Искаш ли? – Как да не искам – отвърнал дърварят, – кой бяга от такава посестрима като теб! Тогава мечката се изправила на задните си крака, разтворила предните си лапи и братски прегърнала дърваря. Според обичая дърварят трябвало да целуне мечката по муцуната, ала щом си доближил устата, го лъхнала тежка миризма и той се стъписал. – Какво? Защо се дърпаш? – учудено го попитала мечката. – На лошо ти мирише устата – отвърнал дърварят. Мечката се обидила от тези думи. Помълчала малко и викнала: – Побратиме, удари ме по врата с острието на секирата си! Дърварят се слисал. – Що думаш – рекъл, – де се е чуло и видяло побратим да вдига секира срещу посестримата си! – Удряй! – страшно изръмжала мечката.
Дърварят нямало що да прави. Вдигнал секирата и ударил мечката. Рукнала кръв от раната. Мечката, без да погледне човека, се обърнала и изчезнала в гъсталака. Минали години. Дърварят много пъти ходил в гората, но никъде не срещнал посестримата си. Веднъж, както се въртял под дърветата, изведнъж отнякъде изскочила мечката. Познали се двамата и се заприказвали. От дума на дума стигнали до удара със секирата. – Побратиме – рекла мечката, – я виж какво е останало от раната, дето ми я нанесе. Дърварят поразровил козината на врата º, но не намерил дори белег. – Видиш ли, побратиме, раната заздравя и я забравих, но лошата дума, която ми каза тогава, няма да забравя, докато съм жива. И като поклатила тъжно глава, мечката си тръгнала.