– Вие на какво играете тук? – запитало котето.
– На „ритни-шишарка“! – казало еленчето.
– На „прескочи-пънче“! – казало лисичето.
– И на друго какво? – запитало котето.
– Ами на всичко… на ритни-шишарка – пак казало мечето. Толкова им били игрите
в гората.
– Фу! – казало котето. – Вашето „всичко“ не е нищо! Аз ще ви науча на дама, на криеница, на стражари и апаши, на кралю-порталю, на рими, на панделки, на топчета, на статуи…
– Иха! – заподскачали от радост горските животинчета.
А мечето извикало:
– Ще бъдем първи приятели с тебе!
Но този път еленчето казало:
– Е да, ама…
– Е, като не щеш, иди си! – казало лисичето.
– Не че не ща – казало еленчето, – но си спомних едно стихотворение. Да го кажа ли?
– Само да не е дълго! – казало котето.
– Не е – казало еленчето. И издекламирало следното стихотворение:
Казва се „приятел пръв“,
но защо е той такъв?
Затова, че пръв полита
в огъня да те спаси;
пръв и без да се запита
прав ли си, или не си;
пръв за теб леда пролазва;
пръв за теб пролива кръв –
ето за това се казва,
че приятелят е „пръв“!
– Браво! Браво! – завикали малките приятели.
Само котето казало:
– Това стихотворение не е детско и не е за животни!
Валери Петров, из „Бяла приказка“
